Преди летях, когато ме докосваше,
преди шептях като росата призори,
потръпвах като чашката на цвете,
в което кацнали са палави пчели.

Преди събуждах първа снеговете,
разтапях ги с усмивка от лъчи,
събирах във очите ветрове -
превръщах ги във радостни сълзи.

Преди летях във тайните на здрача,
загубвах се във нереални светове,
но се завръщах, водена от младост,
със стадо необяздени коне.

Преди летях, преди горях. Сега какво съм -
утъпкана умираща трева,
загубена прашинка в тишината...
Сега съм сянката на любовта.

Еднакво е, когато ръкопляскат - или размахват пръстче за поука.Отдавна съм приела като ласка плесницата на уличната клюка.Защото имам по-сериозни грижи от суетата да ви се харесвам.

Усмивката

Една усмивка и цъфнаха бадемите веднага,
засмукаха пчелите розов цвят.
Една усмивка само -
и вече друг е тоя свят.
Една усмивка -
и до болка синьо е небето,
гушат се една във друга планините
и въздухът е опиянен.
Една усмивка -
и не ми трябва нищо друго;
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.

Вежливостта стана такава рядкост, че някои я приемат за флирт.

УСМИХНИ СЕ, ЛЮБОВ

Тази странна любов, тази дълга любов и внезапна.
Първа капчица дъжд… Във врата… Под яката ми… Капна.
Предизвестие някакво… Иде буря… Далечният тътен…
Тази тайна любов… Без надежда… Без вятър попътен.
Връхлетя върху нас… Поумнели… Цинични… И грешни…
И ни шашна… Уби ни… Направи ни луди… И смешни…
Тази черна любов… Тази яростна и безобразна…
Тази сляпа любов… Тази дива любов… И омразна.
Не, не исках аз тази любов, тази приказка бяла…
И години… години… години… И няма раздяла…
Усмихни се, любов… Виж по устните кръв е избила.
Ах, от тази вампирска целувка оставам без сила.
Ах, от тази червена любов… И понякога синя.
И понякога жълта… И суха… като пясък в пустиня.
Тази мокра любов… Тази зимна… И кашлеща… Болна.
Тази само понякога… Никога, всъщност, доволна.
Тази ретро любов… Демодирана… В шлифер найлонов.
Тази сива любов… Над света… Над тигана тефлонов.
Във открито небе… И завряна във тайна бърлога…
Мимолетна и вечна любов… Без която не мога.

Еднакво е, когато ръкопляскат - или размахват пръстче за поука.Отдавна съм приела като ласка плесницата на уличната клюка.Защото имам по-сериозни грижи от суетата да ви се харесвам.

Прегърнаха се двамата,
преляха свойта кръв
един във друг чрез погледи,
чрез стиснатите длани,
щастливи, земни, видими...

А ти си в моя сън
и никога не си била вън от него,
и никога не си поглеждала
отблизо в моите очи,
не си докосвала своята ръка до моята,
а се пренесе
направо в моя сън.

Години минаха, ти все си с мен
и никой никога не би можал
да те изтръгне,
и никога не би разбрал
как всичко е възможно в сънищата
и колко си добра, и колко ме обичаш,
щастлива, неземна и невидима...

Вежливостта стана такава рядкост, че някои я приемат за флирт.

Някоя която е поглеждал
някоя която е отдавна
някоя която го прегръща
за да скачат локви по асфалта
някоя която го разсмива
и полуревниво го подкрепя
някоя която се усмихва
и не му се иска да изчезне
някоя която го разбира
някоя която е красива
някоя непоправимо странна
някоя която ще остане

Д. Гачев

Еднакво е, когато ръкопляскат - или размахват пръстче за поука.Отдавна съм приела като ласка плесницата на уличната клюка.Защото имам по-сериозни грижи от суетата да ви се харесвам.

ОТКРИХ ЗВЕЗДА

Владимир Башев

Предвкусвам паника в научните среди.
Становища предвкусвам и диспути.
И дълги нощи телескопи и бради
в небето ще осъмват като луди.
Къде е? Как се казва? В кой квадрант?
Между кои известни се намира?
Въпросите ще падат като град.
Звездата трябва да се номерира.
Открих звезда
Отчайващо откритие - звезда.
Да беше лек, листо или лепило.
Да беше. Но се случи за беда
едно неподозирано светило.
Открих я, а не мога да я дам
във плен на лещи и на бюлетини.
Ще скитам в потресение и срам
по сини улици и по площади сини.
Открих звезда.
Докоснах я, в ръцете я държах,
разхождахме се бавно по земята.
Съзряхте мен, защото аз блестях,
но аз бях спътникът, а тя - звездата.
Не мога нищо да ви обясня,
ала за вас все пак ще ми е жалко.
Как сте живели толкоз времена
в небето си с една звезда по-малко..."

Вежливостта стана такава рядкост, че някои я приемат за флирт.

Но истината, тя е благодат!
Тя по-прекрасна прави красотата.
Което радва в розовия цвят,
е не самият цвят, а аромата.
И нека храста с болните листа
да бъде с тоя кървав цвят и с този
уханен дъх и с тази красота,
която имат истинските рози.
Но той на вид изглежда само чист,
а вехне със отровено дихание.
Не тъй умира розовият лист:
смъртта на листа е благоухание.
Когато ти напуснеш този свят,
в стиха ми ще ухае твоя цвят.

Еднакво е, когато ръкопляскат - или размахват пръстче за поука.Отдавна съм приела като ласка плесницата на уличната клюка.Защото имам по-сериозни грижи от суетата да ви се харесвам.

Нощта не трае никога без край-
а има-щом като го казвам
и щом като го потвърждавам-
в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен,осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад,които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка,отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

Вежливостта стана такава рядкост, че някои я приемат за флирт.

СНЯГ

Снегът от снощи е покрил
до вчера голите дървета.
Три гларуса треперят вън…
И зъзнат уличните псета.
Не се надявах… Боже мой!
На детство някак ми мирише.
И белота… И самота…
И чистота… И ми се пише.

За първи път, за първи път от много,
много дълго време…
Къш на дребнави суети,
къш на безсмислени проблеми!
Я виж онази струйка дим …
Как с облачето се закача…
От къщичката… Диша още…
Помежду два небостъргача.

И пише ми се за любов…
И даже да изглежда смешно.
Не остарявай… Остаря ли…
Ах, остарява безутешно…
С окапали листа…
Снегът така прекрасно я покрива.
Но, знам , ще дойде пролетта…
и ще докаже, че е жива.

А телевизора ръмжи…
От политически дебати…
Земетресения… Войни…
Насилия… И атентати…
И всеки ден… И всяка нощ…
Натрапчиво… Демисезонно.
И от кошмара ме дели
едва едно дистанционно…

А вън снегът… И боже мой!
И детство… Толкова е странно.
И знам , ще се стопи…
И пак към битието постоянно.
И любовта… ще плаче пак…
И кучето ще й приглася.
А тази тънка струйка дим…
Към небесата се възнася…

Недялко Йорданов

***
Не е. Не.

Не вярвам в тази обич. Тя боли.
Боли ме повече от всички невъзможни.
Дали наистина е обич, щом кърви
не само раната, дори и ножа?
Това е просто сляп един стремеж
да сбъднеш наведнъж хиляда сънища.
Но аз от птица се превърнах в таралеж.
Загубих светлината си. И днес е тъмно.
Не може да е обич. Не и обич. Обичта
не би могла така да наранява.
Тя трябва да е слънчев лъч в нощта,
а не индигово небе по зазоряване.
Тя трябва да е дом, покой, уют...
а не сълзи, безпътица и ... нищо.
Не казвай, че е обич този път.
не виждаш ли - до край сме се разнищили.

caribiana

П.П.


престой

правейки любов под слънцето, утринното слънце
в една хотелска стая
над уличката
където бедни мъже ровят за бутилки;
правейки любов под слънцето
правейки любов на килим по-червен от кръвта ни,
правейки любов докато момчетата продават заглавия
и кадилаци,
правейки любов под фотография от Париж
и един отворен пакет Честърфийлд,
правейки любов докато другите – горките приятелчета –
бачкат.
От онзи миг досега
може и да са минали години,
но той е само на изречение назад в съзнанието ми –
има толкова много дни
когато живота спира и се олюлява и сяда
и чака като влак върху релсите.
Минавам през хотела в 8
и в 5; има котки по уличките
и бутилки и скитници,
и аз вдигам очи към прозореца и си мисля,
„вече не знам къде си”
и продължавам и се чудя къде
отива живота
щом свърши.

Ч. Буковски

Когато си "странна птица" всички се питат,защо си "странна". Малкo искат да знaят, защо си "птица" С.Петков. http://www.youtube.com/watch?v=nF7yuNg_zWE&ob=av3e

За кой ли път по този бряг преминаха едно момиче и едно момче,живели по шестнадесет години,а значи общо тридесет и две.
За кой ли път те спореха разпалено по темата,наречена съдба и мислеха,че всичко са узнали,щом знаят,че съдбата е борба.
И мислеха,че много лесно скриват това,което крият всеки път,но вярваха,че докато са живи,те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се-животът има свое странно НЕ
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,а никога не тридесет и две.
Но има ли значение когато света се гледа с четири очи и радостта
е двойно по-богата,а мъката на половин горчи.
За кой ли път по този бряг преминаха едно момиче и едно момче,живели по шестнадесет години,а значи общо тридесет и две.
Край тях се смееше незабелязано-МОРЕТО този вечен великан-
голямо като обич неизказана и синьо като път неизвървян.

Вежливостта стана такава рядкост, че някои я приемат за флирт.